|
Палатът при дворцовата църква (т. нар. Архиепископски/ Патриаршески палат) е разкрит от колектив под ръководството на Д. Овчаров, с участието на Ж. Аладжов и Н. Овчаров. Разположен е във вътрешната част на Преславския дворец, като се намира на около 50 м южно от Тронната палата, на около 20-25 м западно от Дворцовата църква. Палатът е масивна сграда със сложен план и външни размери 16.5-17 на 22.5 м, изградена от дялани каменни блокове (ширина около и над 0.50 м и дължина до 1 м), споени хоросан. Характерна особеност на зданието е голямата дебелина на неговите външни стени възлизаща на 2.80 – 3 м (само при северната в един пункт - 2.30), която остава твърде голяма дори ако приемем наличието на цокли при тях. За разлика от външните, вътрешните му стени имат чувствително по-малки ширини, които, с отчитането на двустранен цокъл, навярно са възлизали на 1.20 – 1.40 м. Така трасираните зидове очертават сграда с план, имащ доста общи черти с други дворцови постройки в Преслав, като двете най-близки до нея са т. нар. Патриаршески резиденции, разкрити съответно от Ж. Аладжов (източно) и Ст. Бонев (южно), както и с източния корпус на палатите в Тухлената „цитадела” на Плиска. Подобно на тях, и при него се установява ясно триделно надлъжно членение, което предполага наличието на базиликална зала на втория официален етаж на сградата. За изкачване до него в двата западни ъгъла на зданието са били разположени две вити кръгли стълби, докато в източните ъгли са били оформени две симетрично разположени на тях правоъгълни помещения (Овчаров, Аладжов, Овчаров 1991: 34-43, план V).
Възстановка на Д. Овчаров и Н. Овчаров
Досега опит за реконструиране на зданието е правен само от Д. Овчаров и Н. Овчаров, които напълно основателно приемат че над високия около 5-5.50 м приземен етаж е била развита обширна базиликална сграда, разделена на три кораба, оформени „от две редици мраморни колони” (Овчаров, Аладжов, Овчаров 1991: 43). За определянето на височината на тази зала те използват метода на П. Льомерл, според който най-общо височината на една базилика до основния ù подпокривен корниз би следвало да е равна на нейната ширина. Прилагайки този метод авторите обаче пропускат да отчетат обстоятелството, че разглежданият паметник представлява не класическа християнска базилика, а двуетажна дворцова постройка с базиликална зала, оформена изцяло на втория ù основен етаж. Поради това те определят височината на тази базиликална зала взимайки за отправна точка не нейното, издигнато на 5- 5.50 м над земята подово ниво, а подовото ниво на долния етаж (Овчаров, Аладжов, Овчаров 1991: 38-42, обр. 50, 51). С това полученото вертикално извисяване на залата при тях се намалява почти двойно, при което се получава недостиг от необходимата височина, нужна за нормалното оформяне на сводовете между колоните, разделящи корабите, както и за поместването на големия свод, покриващ централния кораб. Този недостиг се засилва и от желанието на авторите да оформят ъглови кули, издаващи се над основното покритие на сградата. Според тях при нея едни такива кули са били изградени над западните спираловидни стълбища, както и над източните, също ъглови правоъгълни помещения. При това, за да не получат една прекомерно голяма обща височина на зданието, те са принудени да включат в нея и извисяването на тези хипотетични кули. По този начин оставащата височина за основната базиликална зала на втория етаж намалява още повече, възлизайки само на 6.4 м (Овчаров 1990, 6) ставайки съвсем недостатъчна за развиването на едно полуцилиндрично засводяване тук, стъпващо върху свързани също с арки две редица от колони. Разбира се, това затруднение би могло да бъде избегнато при допускане на дървено, равно покритие на този кораб, като обаче много масивното изграждане на сградата с основание е отказало авторите от използването на тази възможност. Вместо това, при представянето на оформянето на сградата във височина чрез вертикален разрез, те са били принудени да използват при централния кораб не по-устойчивото полуцилиндрично сводово покритие, а доста по-уязвимото сегментно засводяване, и то при една ширина на свода възлизаща от около 6.5 м. Нещо повече, в представения от тях разрез засводяването на централния кораб започва на едно ниво със засводяването на страничните кораби, при което не остава височина за развиване на надлъжните арките между колоните (Овчаров, Аладжов, Овчаров 1991: 42, обр. 52). При така представения разрез на сградата, тези надлъжни арки биха се врязали в долните части на засводяването на централния кораб, отслабвайки още повече неговата конструкция. С това става ясно, че едно такова занижено вертикално решение на сградата, придружено от издигане на ъглови кули, е възможно само при възприемането на големи рискове за стабилността на нейните сводови конструкции, при това съпроводено от едно прекомерно снижаване на височината на нейната главна зала, която всъщност се доближава до тази на долния етаж. Така, именно приведените съображения налагат извода, че при сградата на първо място не е имало извисяващи се над покрива ù ъглови кули, тъй като просто няма как да получим достатъчна височина за тях, без да увеличим извънредно нейната обща височина, или пък да намалим максимално височината на по-ниско разположените нейни етажи. Освен това наличието на ъглови, евентуално близки до квадрат, помещения при сградата все още съвсем не е аргумент за наличието на такива кули, като здания с такива ъглови помещения, подобни на разглежданата постройка, се често срещани в старобългарската представителна архитектура. Както отбелязват самите проучватели, такива здания са Източния корпус на Малкия дворец в Плиска, и близкото „Болярско жилище”, както и Архиепископския палат при Голямата базилика в Плиска (Овчаров, Аладжов, Овчаров 1991: 38-40). При нито един от опитите за техни реконструкции досега обаче не е била развивана подобна идея, която е явно неподходяща за вертикалното оформяне на тези двуетажни представителни сгради. Така, съществуването на едни такива кули при паметника остава без аргументация в наличните данни за неговата архитектура. Такъв аргумент едва ли би могла да бъде и посочената от авторите като негов аналог базиликата номер 2 при Бинбир килисе, която преставлява една нормална базилика с галерии, а не дворцова сграда с развита на втория ú официален етаж базиликална сграда. Също така, при тази църква нейните две кули (пренесени като външен вид и височина пряко в реконструкция на авторите), са били изнесени странично извън нейния основен корпус, без да стъпват върху нейните галерии. Изглежда, че именно тази прибързана аналогии и прякото пренасяне на архитектурни решения от споменатата базилика, са основната причина за представените проблеми при вертикалното оформяне на преславската сграда. С отказването от тези кули обаче, за чието съществуване няма конкретни данни, основната зала на палата би могла спокойно да се развие нагоре до височина, достатъчна за изграждането на нейните сводови покрития, дори и при едно измерване по метода на Льомерл на нейната обща височина от пода на първия ù етаж. Едно такова решение обаче е подходящо само при възприетото от авторите очевидно неправилно вертикално издигане на много дебелите (почти 3 м) външни стени на сградата почти без намаляване на тяхната дебелина (Георгиев 1993: 63) до самия им горен край. Именно извънредната дебелина на тези стени показва обаче, че тя е присъствала в този си размер само в долните части на зданието, оформяйки първият етаж на сградата като стабилна платформа, върху която е била издигната официалната базиликална зала заемаща втория ù етаж. На нивото на този етаж най-вероятно тези толкова дебели стени са били стеснени навътре, при което там се е образувала открита тераса-хелиакон, или по-вероятно колонна галерия, опасваща залата (обр. 2, 3, 4). При това самата ширина на тази базиликална зала би намаляла с около 3 – 3.5 м след стесняването на външните ù стени, което съответно, би оказало своето въздействие и при определянето на нейното вертикално структуриране, според споменатия метод. Така, при неговото използване, започвайки от нивото на залата на втория етаж, височината на самата „базилика” (от нейния под до нивото на подпокривния ù корниз) би следвало да възлезе на около 14 м. Измерено от нивото на първо етаж тя би следвало да достигне около 19 – 19.5 м, а с прибавянето на височината на покрива над този корниз – около 22-23 м – колкото е и дължината на сградата. Всъщност, тази стойност не е много по-различна от изчислената стойност от екипа проучватели на паметника (17 м до корниза на предполагаемата ъглова кула плюс около 2 м за нейния покрив – близо 19 м). При предложения вариант обаче, тази височина се разделя не на три, а само на две части – оставайки пространство за представителното вертикално развиване на официалната зала на втория ù етаж (обр. 4). Това извисено решение на тази зала би позволило и тя да получи едно типично базиликално осветяване - чрез прозорци разположени на страничните стени на издигнатия ù централен кораб. В противен случай, според предложения от проучвателите разрез на сградата, тази най-важна част от палата би следвало да бъде осветявана чрез поставени невисоко прозорци на външните стени на страничните кораби, които така биха имали доста по-добро осветяване на това на централния кораб. Изглежда, че и самите автори на даден етап са доловили този проблем, като при представения от тях общ изглед от разкрития комплекс те представят палата с такъв издигнат централен кораб (Овчаров, Аладжов, Овчаров 1991: 124, план IX), за какъвто обаче, при предложения от тах напречен разрез на зданието просто липсва място.
Освен представните бележки за по-подходящото вертикално изграждане на зданието, както и за осветлението на неговата представителна зала, тук следва да се отбележи, че има възможност и за оформяне на по-удобно стълбище, осигуряващо по-представителен достъп до нея. Най-вероятно, едно такова широко „парадно” стълбище тук е било оформено над свода на тясното помещение на южната страна на сградата, стъпвайки и върху дебелите ограждащи го стени от север и юг (обр. 1). Чрез него би се избегнало преминаването на посетителите на залата през относително тесните спираловидни стълби в западните ъгли на палата. Най-вероятно, по-голямото от тях – южното, е било използвано най-вече за връзка с помещенията на приземния етаж, докато по-малкото северно е имало по-”камерна” роля, осигурявайки отделен достъп до залата на най-важните ù посетители, включително самия владетел, подобно на стълбището в северната част на Тронната палата в Плиска (както вероятно и при южната част на Тронната палата в Преслав).
Обр. 1. Реконструкция на плана на долния етаж на палата при Дворцовата църква с предполагаемо главно стълбище от юг (по Я. Василев).
Обр. 2. Реконструкция на плана на горния етаж на палата при Дворцовата църква с обиколна външна галерия (по Я. Василев).
Обр. 3. Напречен разрез на палата при Дворцовата църква с принципите на неговото структуриране във височина (по Я. Василев).
Обр. 4. Реконструкция на южната фасада на палата (по Я. Василев).
Библиография:
Георгиев, 1993: П. Георгиев. Д. Овчаров, Ж. Аладжов, Н. Овчаров. Големият царски дворец във Велики Преслав. Т. I. Преславската патриаршия през X век. С., 1991. 177 с., 175 обр. + 9 плана и графични реконструкции. - Рецензия. - Археология, 1993, 4
Овчаров, 1990: Овчаров, Д. Наблюдения върху архитектурата на две монументални сгради в Преслав. - Археология, 1990, 4
Овчаров, Аладжов, Овчаров 1991: Овчаров, Д., Ж. Аладжов, Н. Овчаров. Големият царски дворец във Велики Преслав. Т. I. Преславската патриаршия през X век. София, 1991
|
